Самотните сгради имат навика да се събличат бавно и с някакво извратено кокетство.

Телата им са груби, сковани, нагризани от годините. По скелетите им личат следи от всички стари любовници – грозни и дълбоки рани, лишени от памет. Врати към сърцата им отдавна няма. Очите са кухи и нащърбени. По ъглите мръзнат недоизплакани парчета от подивелите стъкла.

Приличат на армия скитници, която дебне невинни пътници - изскачат на пътя им внезапно, голи и развратни. Търсят плячка. Искат още кръв преди да рухнат завинаги.

Никога не ги оставям гладни – в дланите ми има обещания за всички. Обещание, че ще се върна на всяка цена. Приказка за Утре. Намек за флирт. Поглед, който ги съблича – трескаво и жадно. Алчно. Гладно. С вените си усещам, че ставам перверзна като тях.

Омагьосана съм - чувствам тухлените им стени по-живи, отколкото човеците около мен.

Напоследък в просъница виждам, че се изпарявам в неправилна форма – оглозгана и излишна.

Самотна като стара тухлена ограда, която е забравила накъде отива.

Снимки: Люба Немирова