Когато станем големи или поне достатъчно заети, че да не се виждаме толкова често, колкото ни се иска с определени хора, почваме да си мислим, че вече не сме приятели. Както вероятно мислят и те самите. Но приятелството не се измерва в часовете прекарани заедно или честотата на срещите...

То е уютното доверие, което има помежду ви въпреки, че не сте се виждали от цяла вечност, то е сигурността, която усещаш и знаеш, че можеш да кажеш всичко на този човек... То е безкрайните разговори и смеха, който за страничните хора би бил неразбираем и дразнещ. То дори понякога е приятната тишина между двама души, защото само присъствието на другия е достатъчно. То е да приемеш промените, през които минава другия безусловно. По пътя си намираме и губим приятели, но винаги има поне един, който върви с нас по този път. Неотлъчно. И независимо колко големи, заети или променени сме – той е там. Той ще ни се кара, без да ни съди. Ще клати неодобрително глава, без да се сърди. Ще прави компромиси, без дори да забележим, без да иска нещо в замяна. Ще ни измисля глупави имена, които ще са безумно смешни само на нас. Ще ни казва, когато не е съгласен, но никога няма да ни обиди. Ще се смее на „изтънчения" ни хумор, който друг не би разбрал. Ще се съгласи да напишем глупави писма до 30-годишните ни „Аз", ще се качи на влакче, макар че изпитва ужас от високо и ще се усмихне, докато чете това...