Аз не съм такъв, ма моля въ! - възкликваме често, сравнявайки се с този и онзи негативен персонаж. Така възкликват и тези, които "не гледат" Биг Брадър Фемили.
- Това не е българското семейство! Това не сме ние, тези отношения не са нашите, тези реплики не са излизали от нашите усти! Измислица, манипулация, абсурд !!!
Не е ли факт обаче, че често взирайки се в огледалото стискаме здраво очи, убеждавайки се упорито, че случващото се е изключение от правилото, че иначе ние сме далеч по-идеални и, че да - това не сме ние.
Чакайте - не говоря за Биг Брадър само, не налагам образите ни върху персонажите в къщата, защото ако го направя има вероятност да се самолинчувам, крещейки - Аз не съм ТА-КА-ВА!
Мисля си просто - доколко имаме представа, реална представа за това, което сме, най-вече за това, което сме в очите на околните   - като личности, като взаимоотношения, като реалности.
Спомням си как преди време като гледах тийнейджърите и взаимоотношенията им с родителите и си казвах, напълно убедено - това на мен не може да се случи, та аз съм толкова готина майка, съвършена направо. Е... тийнейджърката вкъщи обаче вече доказва правилото, че по-добре е - никога да не казваш "никога". Всъщност не е ли животът ни един низ от нарушени "Никогата" ? Не се ли случва често като щрауси да заровим главата в пясъка само и само, за да се скрием от себе си, за да се самоубедим, че "Аз не съм такава" и "това на мен никога няма да се случи", защото аз съм " идеалната майка, съпруг(а), приятел(ка), човек"?
ББ не гледам... уж... но от време на време дистанционното ме спира там и отворила широко очи си казвам - ама как са ги събрали тия, бе? Ама ужас! Небивалица някаква!
Да, ама не. Тези хора са си реални, съвсем истински и натурални, те са около нас, до нас, срещу нас, те са част от нас, а може би някои от тях понякога, в някои ситуации и реакции сме самите ние. Само че не можем да се разпознаем, защото здраво стискаме очи, крещейки - Аз не съм такъв!

Фото: ББ