Всички го помним още в „Ку-ку", ако не го помните – не продължавайте да четете. Тогава беше странният, дълъг, кльощав субект с плитка. Влизаше във всякакви роли. Без срам. Тогава цялото „Ку-ку" се радваше на свободата, която наскоро беше извоювана – свободата на словото. Това беше хумористично предаване. Тогава този тип предавания не бяха толкова много, но за сметка на това бяха наистина смешни. Без пудра и с много импровизации. Направено с желание от млади хора. От него лъхаше смях, свобода, свежест. Правеха и песни. Идиотски албуми със заглавия като „Ръгай чушки в боба", „Шат на патката главата" и т.н. и пукаха по шевовете НДК. След това дойде „Каналето" със същите налудничави идеи. През 1997г. Слави издаде първия си самостоятелен албум и на всички на стана ясно, че ще продължи сам.

„Каналето" просъществува и без него, но на никой не му пукаше. Слави правеше предавания от мазета и всякакви странни места. Но той взе нещо много важно със себе си – бенда. Аз съм от хората, които съдят другите по музиката, която слушат. Не казвам, че е правилно, но си е мое мерило. Обожавах Слави. Някога той се бунтуваше. Наистина, не от телевизора. Не облечен в скъп костюм. Някога правеше песни. Истински, докосващи те. Песни, които те карат да ревеш като магаре, да настръхваш, да откриваш себе си в тях. Песни, които карат целия стадион да притихне в очакване или да изригне от кеф. Но всичко това остана в миналото. Слави вече не скача, без значение дали е син, червен или зелен. Сега е хамелеон. Във всяко едно отношение. Сега се е слял с тълпата и каквото и да говори се чува само „Бе-е-е-е-е". Като го гледам сега и се чудя защо толкова съм го обичала. Обаче си припомних. Песни като „Сватба", „Темна ли е мъгла паднала", „Ад и рай" – те ме подсещат. Сега Слави реве за някакви пружини и това се брои за песен. Слави се изгуби. Преди подскачаше на протести, а сега в тъпи чалготеки, затънал до коленете в салфетки. Разми се някъде в медийното пространство. Станал е пластмасов. Най-тъжното е, че не изглежда да му пука. Не знам по какви причина стана. Може би понякога телевизията те смазва, затваря те в рамки, поставя те в граници. Без значение колко се бием в гърдите и твърдим, че имаме свобода на словото. Имаме я ние. Неизвестните. Тези без лицата в нета, които пишем, каквото си искаме, но нямаме трибуна, от която да ни чуят. А и, честно казано, едва ли на някой му пука какво бръщолевят някакви недоволни хора, които имат предостатъчно време да мрънкат. Слави често казва, че най-важен е драгия зрител - когато нещо не му харесва просто сменя канала. Аз вече не хващам и дистанционното. Слави се превърна в един от многото и отдавна изгуби силата на словото. Независимо какво говори. Защото си мърда пръста единствено, за да защрака в ритъма на новата си мазна чалга. Слави някога пееше: „Аз искам да съм див, неудобен и жив и да дразня питомния свят...", а сега е станал по-удобен и от матраци „Тед". Най-лошото е, че изглежда му харесва. Или просто не му пука. Но това не е онзи бунтарски непукизъм, това е тихо подчинение. Позволи да бъде опитомен, да е дресиран и послушен. И не мисля, че някой, който го помни от „Ку-ку" би му простил. Той не плува. Но и не потъна. Просто се носи по течението и се влива в цялата помия. Някога Слави чупеше телевизори с брадви, на които пишеше „цензура", в знак на протест. Сега тая дума е изписана на челото му и като го гледам ми идва да си счупя телевизора. Някога Слави иронизираше прищявките на управляващите и си бръснеше главата под мотото „Хъшовете се привеждат във вид, удобен за властта". Сега е поредната тухла в стената и не защото няма коса, която да обръсне. Преди се прости с косата си, а наскоро и с топките си. Някъде между „Син сити" и беглия му опит да влезе индиректно в политиката, да направи няколко глупави предавания и да се хареса на всички, Слави се изгуби. Забрави кой е, не че се е самозбравил, просто изгуби самоличността си. Сега е като празен лист върху, който всеки над него може да напише, каквото си иска. Точно, както правя аз в момента. Но изказвам своите мисли и показвам своя бунт. Макар и тих...