Спорът е изкуство на възможностите, но не и според нахъсаните младежи в “Големият избор” по БНТ

Някак скромно завърши първото в България издание на “Големият избор”. Шоуто е по канадски формат, чието оригинално име е „Следващият министър-председател на Канада”. У нас се появи с нарочно поокастрено заглавие, за да няма обидени и намусени. Това, само че малко по-деликатно си го признават и от екипа на БНТ – www.bnt.bg. Навръх Гергьовден след опит за драматичен финал победител стана Ангелина Атанасова.

 Гледах предаването и се опитвах да се почувствам горда, че има млади хора у нас, които умеят да разсъждават адекватно и далновидно, знаят как да защитят тезите си, имат идеи, подготвени са да спорят качествено. Останах си само с надеждите. Младежите бяха умни, спор няма, нахъсани и със самочувствие. Разбрах още, че повечето от тях мразят или направо ненавиждат сегашната политическа система. За сметка на това са патриоти - в България, това е често срещано явление, колкото и прадоксално да звучи. Да, у нас е въпрос на патриотизъм да мразим политиците, но да обичаме родината, такава каквато е тя в разказите на Вазов и стиховете на Ботев.  Няма да коментирам в подробности темите, по които бъдещите лидери спориха. Но бързо се забелязваше, че добре бяха усвоили клишетата на политиците, а там където не им достигаше въображение и контрааргументи прибягваха към принципа “всички са маскари”. Така е – у нас да отричаш всичко и всички е въпрос на достойнство – нещо като изопачена, но модерна форма на лично мнение.
Не ми хареса, че тези млади хора не се изслушваха, прекъсваха се един друг, но още по-изненадана бях, когато ги чух да прекъсват и журито. Не че Бойко Борисов, Иван Костов и Меглена Кунева са най-светлия пример за подражание. Но добрият спор се води с уши и находчивост, не с широко отворени уста. В един момент се почувствах като в кръчма, където всеки говори и никой никого не чува.
Високото самочувствие на участниците може и да е било подплатено от надъханите им приятели, но не бе добре подковано с фактология, различни, нестандартни и уникални предложения за справяне с проблемите.
Щях да съм по-приятно изненадана, ако тези млади хора дори бяха по-наивни в представите си за правене на политика. Защото в стремежа си да пренебрегнат липсата на опит в задкулисните боричкания спечелиха повече снизходителни усмивки, отколкото симпатии. Ако беше толкова просто, че да се каже – образованието е преди енергетиката, а пък преди тях са пътищата, вече щяхме да сме много далеч. Но не е просто и не е толкова елементарно.
Пожелавам успех на тези млади хора. И ако някои от тях влязат в политиката ще се радвам след 5 години да им пуснат запис от финала. Убедена съм, че ще пригладят нервно вратовръзките си, после ще се усмихнат небрежно и ще кажат – “Без коментар!”