Blog

Тази вечер поканих пак студа

На гости в тихата ми стая

Прегърна ме, донесъл ми съня

Бял за тихата ми стая

All is lost

The wolf has howl

Long since past

My finest hour

You kill me...

I breathe to my last drop of blood.

I breathe you...

...

The world and what was happen,

don't really give a damn.

Somebody somewhere happy -

somebody cry for end.

You got to face your daemons

Even if you lose control

Of all your gentle feelings

And fear rule them all

Дъждът и вятъра са сключили съюз,

под сивото небе над сиви улици.

Колите отминават бавно със кънтеж,

закъснелите по пътя мокри задници

Ненавиждам простотията да трепеш време.

Да трепериш в тъмното облян от самота.

Ненавиждам навика да се доказваш,

да наказваш викайки – аз съм свиня!

Презирам оправданието, да си безличен.

На колене поставен от един шамар

и злобата да се превърне в личност -

кръвожаден плъх за главатар.

По прашния път на водата
унесено се стичам -
гребен на малка вълна
песенно обичащ.
Не знаеш...
И водата я боли,
когато ден след ден целува
белите, тъжни скали,
а изглежда тъй игрива,
палуваща...

Самотно крещи тишината в ръцете ти. Слънцето свети прибрало лъчи. Уморено пристъпват нозете, по забравени в мрака следи. По стъклата замръзват картини...

Тъй близък си...
Че те чувам във шепота
на стария кестен
с клони-ръце уморени от дългото чакане,
протегнати, неподредени,
сякаш очи са тревожни,
без сълзи, в сухотата си плакали.
Тъй близък си...
Че те нося в сърцето си-
тъжна китара,
изплакала всяка струна,
скъсана някъде... от някой,
и така наранена свиреща пак
в жестоките бодли на мрака.
Тъй близък си...

Кажи за какво живея аз?

Защо сънят не ме прегърне

със ласката на вечния си мраз...

Щом теб те няма, защо да има мен?

Джаз в тишината,
глътка уиски,
редовна цигара...
И самотата разнищена
в пепелника догаря.
Недоизказани реплики,
свити в пашкули

Сенки от мрака
протягат лепкави пръсти,
затягат примка от гъста мъгла,
не разбрахте ли?
аз съм на кръста
и не ми трябват оцет и вода

Утре дойде и отмина. Вече сме днес. В къщи няма камина, но изгарят пътеките...често. Утре дойде и отмина. Донесе порой, пусна вятър в камината и каза"...

Снежинка да съм.
Да топля земята.
С вятъра в кръг да завихрям листата,
в капчица дъжд да събудя полята
или в слънчев лъч да докосвам душата.
И ще бъда!Когато умра.

Неусетно нахлуваш в душата,
с ритъм сърдечен разливаш се в мен.
Тиха нежност превзема съня,
твойто име обгръща ме денем.

Думи плахи пробиват стени.
Разтопяват леда топли длани.
Усмивка докосваща устни
настанява се с постоянство.

Наречи го любов
и до теб ще застана.
От нея по-голямо вълшебство няма,
тя и силата, и красотата
на дълга, опонент и враг на страха-
разрушител.
Тя е водата,

Двама сме.
И в изгрева и в залеза.
Попивам сълзи-самота.
Събираш в шепи празното,
сърце-ранена доброта.
Двама сме.

Ръце, нежно попиващи
потта от тялото жарко.
Устни, бавно разкриващи
сладост и болка - отдаващи.

Тяло - гореща жарава,
посрещнала огнена страст.
Сила и крехкост в бялото,
бронзова твърд и власт.

Едни спретнати момченца

Стихове пишат

Взели силните думи

Вапцаров – издишаш!

Сърове сме ний

Сърказма ни е в гена

За любовта налей

И за бог ще се оженя