Мъгливи размисли

       Тя се взираше в мъглата. Присвиваше очи, за да вижда по-ясно. Да вижда какво? Дали пътеката, по която вървеше или ако може някак да прозре напред в бъдещето? Брр... Студено е. Самопрегърна се, в опит да се стопли. Уви, напразно. Есента навън се беше заселила и в душата й. И ако дрехите могат да стоплят тялото донякъде, кое е това, което може да проникне по-надълбоко, което може да те стопли и отвътре?

      Тя върви напред, без да обръща внимание на хората, с които се разминава. За какво са й? Та нали и те минават покрай нея, като край дух. Тя върви, като сянка между тълпата. Едно такова е мрачно, мъгливо, объркващо. Ощипа се. Ей, тъй да се стресне малко, да се събуди от съня, в който живееше два месеца и не й се събуждаше. Ами не иска, но няма как. Сънят свърши. Онова хубаво усещане се изпари така, както и дойде. Докато се опомни, докато разбере какво й се случва, всичко свърши. И как не! Кога й се беше случвало нещо така приятно, толкова успокояващо? Та да не би да залужава изобщо такива усещания? Ей, я се стегни! Нали си знаеш, че на теб това някак не ти е присъщо. На теб не ти се случват хубави неща. Мъжете, които идват в живота ти, минават само за малко. Ей, тъй, да те използват колкото могат и после бегом кой откъдето. Как можа да си помислиш, че този може да остане? Наивница! Ама ти беше хубаво. Така е. Не може да му се отрече на младежа, че знаеше как да се държи, знаеше как да те накара да се чувстваш добре. А ти всеки път си казваше, че това не е истина. Ами, на, сама си го направи. За какво ти бяха всички тия позитивни книги и самовнушения, като току дойде щастието на вратата ти, и ти го прогони с невярването и негативизма си....

       Тя се загърна още, доколкото можеше с палтото си.... Кого заблуждава? Не може да се стопли така лесно. Не и докато не проумее, че Тя самата е някак ледена.... Ама защо? Къде, какво греши? Защо така бягат от Нея? Та Тя всеки път дава уж най-доброто от себе си... Или не? Може ли още? Има ли какво?...

       Мъглата се сгъстява. В един момент Тя дори забрави накъде отива. Спря се. Една тиха сълза се отрони... Ехооо, нали вече не плачеш?! Каква е сега тая нелепа слабост? Я се стегни. Ми... хубаво, като не иска, не иска. Да си върви по неговия път. Нали видя, че и той е по-объркан от теб? Нали видя , че и той иска да се измъкне от неговия си лабиринт, ама и той се лута? Я го остави да се лута сам-самичък. Достатъчно са ти твоите объркани мисли и стъпки. По-добре си припомни, че всеки получава в живота всичко онова, от което има нужда. Рано или късно. И ако сега Той вече не е в твоя живот, все пак явно не му е било тук мястото. Пък кой знае... Току-виж най-неочаквано мъглата се надигне и насреща си съзреше някой, който най-малко си вярвала, че може да срещнеш.... Върви.... Върви.... Щом стигна дотук, защо да не можеш и още малко по-напред?....