Моята вътрешна борба

Те са моето минало. Ти си моето настояще. Те  ми дадоха много, но и също толкова ми взеха. А ти? От теб дори не знам какво да очаквам. Дори не знам как точно ме караш да се чувствам, какво точно изпитвам. Знам само, че е нещо ново. Знам само, че за първи път май нямам желание да погледна встрани.

Искам ли те? Не знам... Но, моля те, не бъди като другите. Моля се да не си само привидно толкова добър. Не искам повече да бъда използвана...

Аз ли? Аз ще се постарая да бъда добра. Ще се постарая да запазя "благоприличие", защото като че ли не заслужаваш да бъдеш раняван.

Животът продължава. Надявам се към по-добро. Миналото е минало и то трябва да си остане там, където е свършило. Да, вероятно то ще се връща и ще напомня за себе си по всевъзможни начини, но... пред мен е бъдещето. Но най-лошото е, че не знам къде искам да остана - назад при другите или напред с теб....

Не! Те трябва да останат в миналото ми! Да, имах прекрасни моменти, но в името на щастливото ми настояще с теб, предпочитам все по-често да си припомням всичко онова, което са правели, за да не се чувствам винаги комфортно с тях, със самата себе си. И когато следващия път миналото реши, че му е доскучало и поиска среща с мен, аз ще проявя твърдост и разум и с гордо вдигната глава ще продължа живота си напред.

Мое минало, настояще и бъдеще... Толкова спомени, толкова надежди, толкова страхове... Знам само, че осъзнах едно - не бива заради моите разочарования и болки да страда някой друг. Защото знам колко е отвратително някой да нахлуе в живота ти и после да се измъкне най-неочаквано, оставяйки те с опустошена душа.