Когато в ресторанта Боян излезе на дансинга и се насочи към музикантите, колегите му си помислиха, че е пиян. Все пак той бе обикновен учител по история, който никога не бе загатвал дори, че има нещо общо с музиката. Всички очакваха някоя пиянска изцепка, когато той отиде до цигуларя на оркестъра, прошепна му нещо на ухото и взе цигулката му. Срамежливо се извърна на една страна, намести инструмента на рамото си и сякаш наоколо нямаше хора, засвири.

Цигулката оживя в ръцете му още с първия звук. Рязко и импулсивно той засвири една позната на всички мелодия, която бе тъй игрива, че повечето от учителите скочиха като убодени. Сякаш водени от вълшебна пръчка, те излязоха на дансинга и затанцуваха, подобно на марионетки. Звукът на цигулката ги водеше, а те само се подчиняваха на музикалната магия. Всичко бе толкова неочаквано и хубаво, че никой не коментираше нищо. Хората се наслаждаваха на виртуозното изпълнение на Боян и усещаха, че някак без да искат, стават по-добри. Когато той свърши, всички останаха на дансинга, в очакване на продължение. Те искаха, а той трябваше да свири за тях! Колегата им бе толкова добър музикант, тъй бързо им бе грабнал душите с изпълнението си, че на никой не му се искаше да сяда на мястото си и да продължава банкета. Обаче той върна цигулката на музиканта и се върна на масата си. В ресторанта настъпи необичайна тишина. Всички стояха и не знаеха как да реагират. След минута хората заговориха и шумът завладя залата. Към масата му се приближи заместник директорката и помоли той да им посвири още. Боян вдигна рамене:
- Аз не мога да свиря!
- Да, разбрахме! – засмя се началничката му – Цигуларят от този оркестър може само да ти завижда за изпълнението! Хайде, посвири ни, колега! Ти си най-хубавото нещо тази вечер!
- Искам, но не мога! – отвърна той. – Сам не знам, как се случи!
- Колега! Няма нужда да скромничиш! Всички разбрахме, че си невероятен музикант! Посвири ни още, моля те!
- А разбрахте ли, че съм влюбен и свиря, вместо да се обяснявам? Не съм свирил от дете! За мен изненадата е не по-малка, отколкото за вас!
Заместник директорката поклати разочаровано глава и се върна на масата си. Няколко маси встрани, една млада начална учителка вдигна очи и срещна погледа на Боян. Той се вдигна, досущ както станаха колегите му, под звуците на цигулката. За втори път отиде при цигуларя и взе цигулката. Този път с него се включи и оркестъра. Музиката бе тъй експресивна и завладяваща, че ако имаше как, биха затанцували и саксиите с декоративни цветя в ресторанта. Дори готвачите в кухнята се въртяха и пристъпваха в крак с мелодията, изпълнявана от учителя. Всъщност, свиреше влюбената му душа, а наученото в детството му, само помагаше звуците да излизат все едно от сърцето му.
Когато по-късно банкета приключи, учителите тръгнаха като замаяни извън заведението. Бе се случило нещо невероятно, неочаквано и красиво, което не можеха и не искаха да си обяснят. Всеки по различен начин си бе спомнил първите трепети, на собствената си първа любов и се чудеше, къде по дяволите бе изчезнала тя. От една страна се чувстваха щастливи, че си бяха спомнили за това неописуемо чувство, а от друга си даваха сметка, че вече са го загубили. Колегата им бе магьосник и най-естественото нещо на света бе, че заедно с началната учителка се отдалечаваха в тъмнината на нощта. Те ги сподиряха с овлажнели погледи и всеки тръгна към своята голгота – домът с най-близките му.