В една малка уличка на края на града живееха скромни хора, с още по-скромни доходи. С изключение на пенсионерите всички се трудеха, но не забогатяваха от това. Семействата имаха предимно по две деца. Случваха се и такива, с по едно дете. Семейството на Жужа и това на Лена бяха с по едно дете, просто защото нямаше кой да се грижи за повече деца. Момченцето на Жужа бе слабичко, дребничко, но здраво. Синът на Лена се бе родил с някаква малформация, но след като навърши годинка, се оправи. Двете деца играеха заедно, ходеха на училище заедно и завършиха пак заедно.

Кирчо, синът на Жужа записа университет, а Владо, сина на Лена започна бизнес. Кирчо живееше скромно, като родителите си, а Владо изведнъж се промени. Той ловеше рапани с малко корабче и изкарваше добри пари, затова си купи „Мерцедес“ и започна да се черпи само с уиски. Всеки знае, че рибарите по принцип обичат да си пийват, но мастиката е традиция за тях. Владо изневери на традицията, защото силата на парите бързо му замота главата. Той напълня, зачерви се като домат и започна да дава акъл в квартала на всеки. Смяташе се за най-успял от всички затова, когато един ден се срещна с Кирчо на малката, стара уличка, подхвърли снизходително:

-        Как си Кире? До кога ще караш това старо „Опел“ – че?

-        Не се оплаквам! – усмихна се Кирил – Като научен работник нямам голяма заплата, за да си позволя по-добра кола.

-        И каква ти е файдата от ученето, като пак си беден?

-        Стига ми това, което имам! Мога да се радвам и на малкото.

-        Не стига малкото, Кире! Не стига! Нямаш ли бала пари в джоба, си никой! Никой не те уважава за пет пари!

-        Не съм съвсем съгласен, но няма да споря! – отвърна Кирил и се разделиха.

На годишният градски празник се случи Кирил и Владо да празнуват в един ресторант. Всеки бе с приятелите и близките си. На масата на Владо се намираха три бутилки скъпо, отлежало уиски, а на тази, на Кирил пиеха обикновена ракийка. По някое време групата на Владо се напи и започна да буйства. Започнаха да поздравяват Владо с разни песни, да танцуват, като за всеки поздрав лепяха пари по челата на музикантите. Към края на веселбата Владо не можеше да стане от стола и само повтаряше:

-        Който дава парата, той поръчва музиката!

От масата на Кирил не се чуваше патърдия, защото хората си говореха нормално и нямаше пияни.

Вечерта, когато се прибраха по къщите си, Владо включи големия си, плосък телевизор и започна да върти каналите. На една от програмите видя Кирил, когото интервюираха за научната му работа. Журналистката се отнасяше с голямо уважение към него и Владо разбра, че не всичко се получава само с пари. Достатъчно пиян, за да не мисли разумно, той отвори нова бутилка уиски и след няколко часа от „Бърза помощ“ дойдоха да го приберат за лечение. За жалост, той получи инфаркт и приключи с бизнеса, уискито и всичко земно.

Кирил продължи да живее както по-рано. Месец след погребението на Владо, по улицата минаваше Лена, цялата забрадена в черно. Тя спря до Кирил, който миеше старата си кола и въздъхна:

-        Заедно отраснахте, а сега ти продължаваш по старому да си миеш колата, а нашия „Мерцедес“ стои прашасъл! Няма го мойто момче, няма бял ден вече за мен! Къде е справедливостта ти, Боже?

Кирил не отвърна нищо, макар да му стана неприятно. Майката на приятеля му едва ли не, му вменяваше вина за това, че той е жив, а Владо вече го няма. Той не намираше смисъл да обяснява на почернената жена, че свободата не е за всеки, защо един би я превърнал в уиски, а друг в наука.