- Как стигна до тук?- попита жената.

- Търсих те, винаги съм те търсил. – отговори мъжът.

- Не, сбъркал си пътя, върви си.

- Не мога, след като те намерих. Знаеш ли колко дълго вървях!

- Не прекрачвай прага! – извика тя, но той вече топлеше ръцете си на огъня.

- Чувствам се у дома, не ме гони. Ти също ме чакаш отдавна.

Тя поклати глава, но сипа вино в две чаши и седна до масата. Отпи от чашата си, без да го поглежда. И той отпи и я загледа.

На сутринта тя приготви закуска, той я изяде, после правиха любов и така много дни.

- Кажи ми името си!- шепнеше той, взрян в затворените й очи и заслушан в треперливия й дъх. Тя още повече стискаше очи.

- Кажи ми името си! – настояваше внезапно, докато белеха картофи за вечерята. Тя спираше за миг, пръстите й потръпваха, но устните й не помръдваха.

- Кажи ми името си! – крещеше той накрая.

- Невъзможно е, каза тя, ако ти кажа името си, трябва да си отидеш.

- Но защо, всяко нещо си има име! Всеки човек има име! Трябва да знам името ти, за да те познавам истински!

- Никога няма да ме познаваш истински.

- Ще ти докажа!

И отново закусваха, правиха любов, приготвяха вечеря, а слънцето изгряваше и залязваше в тишина.

- Кажи ми името си!, заплака той една привечер, а издължената му сянка се приведе пред нейната.

- Ще ти го кажа, но трябва да си идеш.

- Нима е възможно нещо да ни раздели?! Едно име? Една дума?

- Ти каза, че в думите има познание. Че трябва да знаеш името ми, за да ме познаваш. Ако е така, чуеш ли името ми ще си отидеш.

- Не можеш да знаеш! Кажи ми го! Аз сам ще реша.

- Името ми е Самота.

- Видя ли, то не значи нищо, защото ти не си самотна! Вече не.

Тя си легна, а той не я последва.

На сутринта тя не приготви закуска, а той не потърси любовта й.

Привечер сянката му се издължи към прага.

- Възможно ли е? Това е само една дума, едно име! Защо трябва да си тръгна?

Тя гледаше някъде зад него, към пътя, който го очакваше.

- Коя си ти?! Защо направи това с нас?

- Самота, забрави ли?

- Но аз мога да те наричам Любов, ако поискам!

- Тогава защо си тръгваш?

Той прекрачи прага, сянката му се просна на пътя. Нямаше сили да тръгне, нито да остане.

- Защо е така?

- Защото не си открил името си.

- Но аз искам да остана!

- Но си тръгваш.

- Защото … ти си Самота.

- А ти кой си?

- Не знам.

- Тръгвай, стъмва се.

- Ще се върна!

- Не можеш.

- Знам пътя.

- Но не знаеш името си. А моето име е Самота.

Photo: Vigo

+ФорумЪт