Реших да си сменя главата. С тази напоследък хич не се разбираме, пък и огледалото ми не се разбира с нея, затова гласувахме и решихме - време е за смяна!

     Всъщност в основата на това генерално решение стои фризьорката ми и нейното неистово желание да се европеизира. Европеизира се, направо се лондонизира преди има няма пет месеца . Оня ден звъни мобилния, гледам - звъни по европейски - и чак подскочих от радост - връща се, ура! А тя, бившата ми фризьорка, моля ви се, с леек бритиш аксент ми съобщава - на 27-ми е сватбата, дааалинг, вери хепи съм! Ако съм искала да хвръкна, шаферка да съм й, почетна. Е - хвръкнах, от яд. Толкова ли нямаме мъже, европейци!? - мислех да я попитам. Толкова ли й е безразлична главата ми? - и това мислех да попитам, ама смънках само - ОООУ, СУПЕЕЕР! Само дето не казах - мноо яко. И изпаднах в депресия.

     - Как да ида с тая глава в Лондон? - питам се аз, а огледалото ми отговаря:
     - Не можеш, не става, не и с тая глава, не и в Лондон.

Гаврътнах един валидол, два валериана и три витамин це - в крайна сметка и грипав не върви да мааш гащи по Европата - и се заредих с оптимизъм.

Кво пък толкова, фризьорки - бол! Няма да се предавам току така. И се заех. Направих съответните щателни проучвания - приятелки, колежки, случайни минувачки, мацката от щанда на Мейбълин. В крайна сметка ми препоръчаха. Не фризьорка, а магьосница - каза Данчето с благоговение, докато приглаждаше елегантен филиран нежно рус кичур над дясната си вежда.

     Не ме разбирайте грешно, не съм претенциозна кой знае колко, дори бих казала -никак. Но все пак глава е това. Важна ми е, много важна и по тази причина я обгрижвам, както си му е реда.

     Затова действах внимателно. Не се юрнах тутакси при препоръчаната, а тактически минах тайно покрай салона й. Инкогнито, като непозната, която въобще не възнамерява да й става клиентка. Ей така, разхождам се уж… и... случайно... уж... надникнах. Имам си една теза, че лошо фризирана фризьорка не е никаква фризьорка. Та надниквам небрежно през витрината и гледам една мацка - готина, наконтена, с глава -слънце. Грее и сърцето ми огрява. Възрадвах се, одобрих я един вид. И след два дена се жертвах. Да види Петя, фризьорката ми, бившата, че не е единствена, че не е незаменима.

Ще ида в Лондон с новата глава и ще я накарам да страда, че е заменила мен за някъф си там какмубешеимето. Ще сляза на Хийтроу и ще настане тишина. Ще усещам завистливите погледи, попиващи всеки кичур съвършенство. Ще ме види бившата ми коафьорка, и уж приятелка, и ревност ще стисне гърлото й. Ще съжали, но ще бъде късно, твърде късно. Такива жизнерадостни мисли ме съпътстваха на път към новата глава.

     Преживяването в салона няма да ви описвам, твърде болезнен е споменът. Няма да ви описвам как след всяко движение на ножицата изчезваше по едно прелестно видение, как с всеки кичур на пода се смъкваше поредната илюзия, как мечтите ми бяха накълцани и буквално разпердушинени (на финала събрани в лопатка и хвърлени на боклука), как Лондон се отдалечаваше, а Петя се превръщаше в център на естетическата ми вселена. Теорията ми за взаимната правопропорционална обусловеност между главата на фризьорката и ръцете й също бе унищожена, необратимо. Такъв душевно-емоционално-естетически апокалипсис не бях преживявала от 3 клас, когато ми намериха гниди и ме остригаха на сасон.

     Малко ми се губи моментът на излизането от салона, помня със сигурност, че платих. Ако не бях платила вероятно щях да се опомня в някое районно, но не - Опомних се пред улична сергия, ръката ми подаваше банкнота от двадесет лева на някакъв твърде съмнителен тип. Погледнах го лошо и го попитах какво му плащам. Леко го стреснах, обаче имА сили да посочи първо главата ми и после огледалото с пукнатина посредата. С пукнатина посредата отсреща ме гледаше тъжно едно буклесто същество, гарнирано с милитъри каскет (ако въобще е възможно един каскет да е милитъри). Аз, жертвата на европеизацията. А в същото време Лондон се отдалечаваше безвъзвратно.

+ФорумЪт