В заскреженото утро една стара бреза, приказка ми разказа. За любовта.

Била още зелена фиданка, до нея растял млад и строен клен и гледали се... клони в клони всяка нощ и всеки нов ден. Те пораснали заедно, не били вече малки деца и както се случва(уж случайно) омагьосала ги любовта. Тя го милвала нежно със зелено-бели листа, той от студ я защитавал, от вятъра и от снега.

А в клоните им пеели птици. Щастливи били дълги дни. В листата им греели десетки Зорници и така... докато магистралата ги раздели. За да прокарат път през гората отсекли стария клен. Останала сама брезата, тъгувала ден подир ден. Но веднъж пътуващи спрели. Били възрастни вече, съвсем побелели. Гледали я така бяла и нежна, завита на тъгата с дантелена одежда. Мъжът се обърнал към свойта любима:

- Помниш ли клена до нея, скъпа Катрина.

- Да, помня хубавеца, нали от него клонче си взех, корени пусна, порасна голям и ни закриляше в нашия дом, нашия храм...

- Нека да направим поредно добро, до брезата да върнем нейното скъпо дърво.

- Да го направим! – плеснала с ръце жената и сякаш слезнала на земята дъгата...

В заскреженото утро стара бреза, свела клони в прегръдката на кичест клен, приказка ми разказа... озари с любовта си моя нов ден.

+ФорумЪт