- Знаеш ли, аз не съм щастлива - каза Радето и тъжно подръпна сламенорусата си къдрица - колкото повече си мисля, толкова повече стигам до това умозрение.

- Мислиш? - Петко обърса чело с опакото на ръката - Мамка му - мислеше си той - съединителят нещо тропа, а и лява задна попрескача... - и такава дума умозрение няма - заключи ядно на глас.

- Има - Радето го погледна гневно, опитвайки се с очи да пробие безизразното му изражение - ако искаш да знаеш има. Умозрението е зрението на душата, виждането й за нещата.

- Дрън дрън та пляс. Умо-зрение. Каква ти душа, тя думата си го казва - на у м а - а наум промърмори - нещо, което при теб очевидно липсва... мамка му, и гърнето май се обажда.

- Ти пък какво разбираш от думи? - Радето пусна къдрицата и сплете пръсти . Лепнеха от лака за коса. Трябва да го смени. Може би да пробва оня, дето Мими си го купи и каза, че бил малко скъпичък, ама си струвал.

- И от души нищо не разбираш - добави тихичко, почти на себе си, а една сълза нахално се опитваше да се промуши през миглите, оформени с най-новата спирала на някаква суперрекаламирана марка. Между впрочем - рекламата си я биваше, но спиралата -не, затова и сълзата така и не можа да намери покой на бузата, а се спусна обратно към гърлото и заседна там като малка тъжна бучица.

- И ако искаш да знаеш - не съм щастлива - гласчето на Радето завибрира, вероятно защото малката бучица му пречеше да се излее свободно. - Не съм, не съм, не съм!

- Щастието е само мечта, реално е нещастието. Радвай се, реална си! - Петко превключи на трета и натисна газта. Задръстването го изнервяше, а и оня с голфа от ляво нещо му се правеше на интересен. Само да се отпуши малко на светофара и ще му даде да разбере голф боб яде ли. Много го дразнеха разни ми ти там отворковци, дето си мислеха, че всичко им е бащиния. В следващия момент видя ококорените очи на Радето и почувства някакво странно стържене в корема. Вероятно гладът се обаждаше. Това си е - и един сандвич като хората не можеше да приготви тая.

- Не ме гледай така, не съм го казал аз, Волтер го е казал. А щом Волтер го е казал, значи е така.

- Да бе да, Волтер. Не може умен човек да каже подобно нещо. Защо да живея ако не съм щастлива, а?! Кажи ми, Пете, защо? - Радето стисна пръсти и маникюрите болезнено се забиха в дланите й.

- И аз това се питам - Петко натисна рязко спирачката и спря буквално на една боя разстояние от черния джип с четири еднакви цифри в номера - що не земеш да млъкнеш и да ме оставиш на мира, а?! Не виде ли, за малко от твоите глупости да го отнесем тоя и после, виждаш ли му номера, а?! Виждаш ли му номера , а?!

- Номера... - Радето разтърси глава и русата й коса като водопад се посипа по раменете. - Точно така, номера!!! Но-ме-ра! Някой трябва да знае номера.

И докато Петко разбере какво се случва, Радето вече беше изхвърчала от колата и тичаше между едва пъплещите автомобили по улицата, размахвайки в ръка мобилен телефон.

- Някой, извинете, много извинете, някой случайно да знае номера на щастието?!?! Много ви моля, кажете ми го! Трябва ми, спешно е! Мега спешно е!

Някои надничаха през прозорците, оглеждаха я от глава до пети и правеха знак с ръка, други дори не смъкваха стъклата, а само цъкаха"баси, хубаво момиче, ма не му е добре на главата".

От една стара разбрицана таратайка, цялата изгнила, да се чуди човек кат изобщо е стигнала до центъра на центъра, се подаде глава на старец - беловлас, белобрад, белодрешен.

- Чакай, момиче, спри! Не тичай, не бягай!

Тихият му мек глас накара Радето да се закове на място, секунда преди да я отнесе десния калник на неправилно изпреварващ в насрещното тъмносин фиат.

- Не бягам, търся! Търся щастие. Искам щастие - думите излизаха от устата й като молитва, а тялото й трепереше. Дали от тичането, дали от студения пролетен вятър, дали от тънката блузка, която откриваше парче кожа между блузата и дънките.

- Ти си щастие - каза спокойно старецът, хващайки ръката й в своята.

- Не ме разбирате, аз съм нещастна - изхлипа Радето - но имам ай фон петица - и протегна ръката с телефона към стареца. Трябва ми само номер... да се обадя и да поръчам. Не ме интересува колко ще струва.

Старецът дръпна телефона и го запрати в отсрещния поток коли. Чу се едно тихо хряс и после едно силно хлъц.

- Ама, Вие, Вие, Идиот такъв - какво направи, кретен, смотаняк, дърт откачалник, ти знаеш ли колко струва това, бееее???!!! - Радето не можеше да повярва на очите си.

- Не струва, нищо не струва... и телефонът, и щастието.

Без телефон можеш, без щастие - не.

Номерът е в душата, не в думите, Раде. В душата.

Натисна газта и потегли. Светофарът светеше зелено...

+ФорумЪт