Сложи глава на топлото ми рамо,

като изгубени деца в гора,

Луната ще ни свети само,

а аз ще ти разкажа приказка сега...

Живяла вдън горите Тилилейски

мома с неземна красота,

далеч от драмите житейски

плетяла пъстри чергила.

И нишчица от лунното сияние,

заплитала красивата мома,

завиеш ли се... няма отчаяние,

сънуваш златната река.

Купували ги скитащите хора,

разказват и до днес за нашата мома,

как непрестанно, без умора

изтрива от лицата полепнала тъга...

Слушаш ли ме, мило момиче?

Ще ти издам тайна една-

момата Усмивка се е наричала...

хайде... усмихни се сега!