Вчера се навършиха 30 години от приемането на Конституцията. Сред голяма част от нейните критици битува мнението, че тежките дефекти, които са заложени в нея са резултат от липсата на демократичен опит сред политическите сили и народното представителство по онова време.

Аз мисля обратното. В днешната Конституция е вложен целия опит и познания на опръсканите с червена "строители" на днешна България. Нещо повече. И като подход (никаква обществена дискусия и допитване на народа), и като съдържание, тя е проектирана и ориентирана към "светлото бъдеще", но с трайно вграденото в нея минало незабравимо. Комунистическо, разбира се.

Пред скоби ще изведа най-големия проблем, с който днешното поколение вече се сблъсква челно -- липсата на разделение на властите.

Този фундаментален дефект е най-видим що се отнася до съдебната власт. В този си вид, нито през изминалите три десетилетия, нито към днешния ден, тя може да бъде определена като независима. От няколкото тежки пробойни в нея, най-видима е доминацията на единната и централизирана по съветски образец прокуратура. Остана изтикана встрани най-важната и единствена институция в съдебната власт, която осъществява правосъдието -- съдията.

Другият голям проблем е липсата на здравословен баланс между изпълнителната и законодателната власт. През годините всички ние виждаме подчинената роля на парламента що се отнася до правителството. Особено, когато имаме ясно изразено самостоятелно или пък коалиционно мнозинство. Главните причини са две. Първата е декоративният президент, който по дефиниция няма възможност да бъде реален арбитър между тези две власти. Един от митовете на прехода, че най-слабият от към правомощия президент в Източна Европа е резултат от конюнктурните страхове на тогавашното мнозинство от некомунистически президент, в случая Желю Желев. Нищо подобно. Планът е далеч по-мащабен и дългосрочен. Тази институция (президент) e съзнателно изведена извън изпълнителната власт и с орязани правомощия тъкмо, за да не бъде този жизненоважен арбитър. Така бе реализирана мечтата на комунистите, която още през 1917 г. бе формулирана като "Вся власт советом". И тогава, и днес, подчертаването на водещата роля на парламента (макар и без изричен текст в Конституцията) e най-краткия път към един към онова, което наричаме "премиерска република". Кой знае защото през годините винаги наблюдаваме един и същ процес -- след изборите народната воля, въплътена в новия парламент има чудноватото свойство да оттича бързо в правителството, сетне в партийната централа на мнозинство, че даже и в ръцете на една-единствена фигура -- тази на министър-председателя.

Другата причина е начина, по който парламентаристите у нас гласуват законите. По-конкретно липсата на органически закони, когато става дума за особено важна материя, като например избори, данъци, граждански права, образование и др.

Третия фундаментален дефект в днешната Конституция е липсата на второ поднационално ниво на управление (самоуправление). Отпадането на самоуправляващите се области в новия основен закон на практика предопредели онова, което наричаме централизация и концентрация на властта. Предопредели също така зависимостта и слабостта на българските общини и съответно на самоуправлението като цяло.

Всичко това и още куп поразии, върху които не бих искал сега да се разпростирам, доведоха до връщането на някогашния член 1 за ръководната роля на Партията. Макар и неписан той е съвсем реален и действащ. И звучи така:

Ръководната роля принадлежи на всяка партия, която сама или в коалиция успее да събере необходимото мнозинство в Народното събрание.