С наближаване на парламентарните избори през 2021 г. някои партийки и движения започват да чувстват отново полъха на ветровете и да говорят за промяна и реално овластяване на гражданите: „Ние сме държавата“, „Държава на българските граждани“… Популистките тези избуяват наред с въжделенията на български Робин Худ-овци, които подобно на митичния герой от английските средновековни балади се борят за отнемане на благата от богатите, за да ги раздадат на бедните – в името на идеална социална справедливост.

Колкото повече наближават изборите, толкова по-активни ще стават и разни групи в социалните мрежи – те атакуват банки, производствени предприятия, големи търговски вериги, личности… дали не просто, за да споделят мнение. Традиционният „черен пиар“ на героите на Алеко Константинов Бай Ганьо и Данко Харсъзина, които списват вестник „Народно величие-е-е!“ , са сменени от блогъри и влогъри, някои от които ловко манипулират общественото мнение с фалшиви новини, смесица от истински и измислени факти, снимки и видеокадри – винаги от позицията на загриженост за бъдещето на страната и на нейните граждани.

Сред мишените на т.нар. хибридна война от 2012 г. до момента са и едни от най-добре развиващите се български минни компании, концесионери и работодатели. Целите на борците за справедливост са благородни. Нека разгледаме политическата митология и гражданска демагогия без розови очила.

Мит 1: Концесионните такси са ниски.

Този мит често се тиражира, за да се подкопае доверието на обществото към големите български частни инвеститори в минния сектор. Процентът на концесионните такси обаче, които между впрочем се равняват на десетки милиони годишно за всяко предприятие, не са единственият „разход“ и принос към икономиката и регионите. Освен тях концесионери като Елаците-Мед , Дънди Прешъс и Асарел-Медет например плащат данъци, такси и осигуровки, които също се равняват на десетки милиони годишно за всяка компания. Трябва да се има предвид и цялата необходима инвестиция в търсене и проучване, технологии, добив и преработка. Държавата получава пари от наем, а инвеститорът прави инвестиции за стотици милиони, за да разработи един рудник и комплекс и да го поддържа на най-съвременно равнище. Той поема цялата отговорност, в това число за финансовото осигуряване на тези инвестиции. Призивите за увеличаване на концесионните такси неизбежно водят до намаляване на инвестициите в предприятията, а космическите цифри за концесионни такси, лансирани от псевдоразбирачи, са идея за бъдещото им фалиране.

Мит 2: Минните предприятия са продадени на безценица, те трябваше да са на държавата, за да се вдигнат доходите на цяла България и пенсиите.

През 90-те години държавните минни предприятия са в много тежко състояние и пред ликвидация – с натрупани задължения, със стара и амортизирана механизация, раздут щат, без осигурени възможности за търсене на нови запаси и пазари. Приватизационните сделки  на Елаците, Асарел и Дънди Прешъс, МДК Пирдоп са тяхното спасение и това са едни от най успешните приватизации през този период. Частните инвеститори в този сектор увеличават живота на тези рудници, намаляват разходите, правят предприятията конкурентноспособни и намират пазари, а с получените средства не си купуват скъпи лимузини, а инвестират в разширяване и модернизация на производството и подобряване качеството на крайния продукт. Днес минните предприятия са високотехнологични и рентабилни и осигуряват хиляди добри работни места в районите, което нямаше да е така, ако тези сделки не бяха факт и инвеститорите не бяха предприели целия риск за трудната трансформация на старите държавни предприятия. Държавата не е поела този риск и те щяха да фалират. Въпросът дали държавата е по-добър стопанин от частника е твърде опростен, за да може да има верен отговор, но със сигурност годините на прехода имаше много други икономически субекти, част от тях държавни, които бяха източени по различни схеми и превърнати в скрап. Хипотезата, че ако държавата национализира печелившите минни предприятия, ще плаща по-високи заплати на шофьорите на самосвали например, е говорене. Добре е един шофьор на самосвал да получава над 1800 лв., но тогава какво да каже един университетски професор, който получава 1200 лв.? Колкото до повишаването на пенсиите, това е въпрос, който не може да бъде свързан само с увеличаване на данъците.

Мит 3: Когато изчерпат природните ресурси, за нас ще останат замърсени води, изсечени дървета, дупки …

Зад подобни опростени и популистки  твърдения се крие или непознаване на законите  и практиките в околната среда днес, или те се правят с цел заблуда. За рекултивация  добивните компании са задължени със значителни огромни средства, а голяма част от дълготрайните им инвестиции също са за околна среда. Опазването на околната среда, особено, когато става въпрос за преход от период, в който не се е обръщало голямо внимание към тези въпроси, както по времето на социализма, изисква трудни решения, но отговорните минни компании приемат все по-високите екологични изисквания като задължителни. В периода на „зелена“ трансформация някои представители на псевдогражданското общество спекулират с екологичните проблеми, като рисуват мрачното бъдеще, използвайки плашещи картини останали от далечното минало, за които твърдят, че са плод на лошо управление на мините днес. Всъщност именно благодарение на постоянните инвестиции, отговорността и технологичния напредък тези компании „зелено“ бъдеще за нашите деца ще има. Един от успешните примери са вече приключилите проекти за рекултивиране на хвостохранилища на големите компании у нас.

Мит 4: Ние сме граждани. Не се продаваме и ще се борим за благото на хората.

В гражданското общество у нас има много отговорни хора, които следват каузите си. Има и други, които под маската на гражданското общество преследват свои цели. „Нищо лично, просто бизнес. Кажи кого да ударим и правим план!“ , бе казал един от героите на нашето време, лидер на НПО и организатор на протестни движения. В ценоразписа му между другото фигурираше такса за превоз на автобус с протестиращи и организация на събития с негативни плакати – 50 хиляди лева без ДДС. Да направиш сайт или фейсбук група днес е много по-евтино и може да стане дори за една нощ. Хора, възползвали се от предимствата на съвременните технологии,  излизат на битка в интернет срещу Системата или си позволяват да атакуват доброто име на личности и репутацията на отговорни фирми, водени от една главна цел – тяхното его или благополучие. Зад една от популярните фейсбук групи срещу банките например се оказва, че стои получател на невъзвръщаеми кредити, който е пръв борец срещу високите лихви. Зад една от активните фейсбук групи, атакуващи концесиите, в чието заглавие присъства модната дума „граждани“, стои човек със задължения към кредитор, прехвърлил дружеството си на възрастна жена, което след това е обявено в несъстоятелност. Под маската на гражданското общество тези хора разчистват лични сметки или се надяват да бъдат поканени на „масата“, дори да влязат в политиката.

Нека го направят, щом искат, но преди това да покажат на нас гражданите: как те са допринесли за обществото – колко работни места са създали и колко осигуровки са платили, имат ли задлъжнялост, платили ли са всички данъци, на какви джипове се возят … Тогава ще им повярва ме. Гражданското общество трябва да бъде прозрачно към гражданите!

И понеже е непреходно това произведение на Алеко Константинов, нека завършим с него:

Донесоха мастика и мезе. Ама ще попита бай Манолчо, какво мезе? То не е важно, важното е, че бай Ганьо и Данко Харсъзина се запретнаха да ръководят общественото мнение.

– Данко бе, нашият комшия страшно ми се пери, учен бил, честен бил и н‘ам какви дивотии. Да му теглим ли един калай?

– Калай не, ами със земята барабар го направваме – заявява специалистът на псувните.

И почва се писането … „Научава ме се, че …“ – пише бай Ганьо и излага върху един лист бяла хартия такива черни хули срещу своя съсед, за каквито не само, че не се е „научавал“ някой път, но нито насън му са минавали. Пише бай Ганьо, пише и зачерква, той е все недоволен от ядовитостта на своите стрели: крадец е за него нежна думица, той я зачерква и пише хайдук, но тая дума е станала обикновена, бай Ганьо добавя пладнешки  и я съединява с едно фатален. Съседът, жена му, децата му, родът му – излизат под перото на бай Ганя феноменални изверги … Той чете своето произведение на  Данка Харсъзина. Данко, със светнали от мастиката очи, поощрява с въодушевление майстора на антрефилетата.

– Карай, карай, карай! Блъскай, майка му стара, пред нищо недей се спира, пред нищо! Блъскаай! – гърми Данко Харсъзина, като че командува някое артилерийско снаряжение …

Хайде, със здраве!