Бълха битака е на Женски пазар, в градинката пред училище "Кирил и Методий". Тук се продава най-качественото от събраното по софийските кофи с боклук - дрехи, разклонители, дистанционни, чаши, обици, снимки от стари албуми, неработещи часовници, разбичкани древни мобилни телефони и пр. Предишният път видях старец да продава дипломи за висше образование от 60-те години. Естествено, истински.

"Търговците" са най-често роми. Обикновено на всеки от тях нещо му липсва - я зъби, я крайник, я петдесет стотинки за патронче "Пещерска". Един, дето седи на тревата в началото на градинката и пие от бутилка, увита с вестник, тъгува на глас за затвора. Ама не за днешния, а онзи от времето на Тодор Живков - лепилото за вдишване било много по-качествено от днешната дрога, баровците, разпределяли по-справедливо цигарите, а обръщението към затворниците било "гражданино".
Към 18 часа нещата вече изглеждат различно. По пейките няма стока. "Търговците" седят с по-две три черни торби между в краката си. И ни гледат сеира. На нас - четиримата столични инспектори и двамината от общинската полиция. Нищо не можем да им направим. Всеки може да седи в градинката с торба или чанта в краката си.
Две циганки не успяват да навреме да приберат "стоката" и колегите от района изваждат папките с актовете.
Едната няма 30 години. Симпатична, наперена и добре облечена. Личи, че е била придирчива при изборът от кофите. Верно, липсва половината от горната и редици зъби, но по ръцете и пръстени и гривни, злато за цяла сергия.
Съвсем на близо, отсрещната пейка седи съпругът. Дребен и хрисим, по потник. Край него четирите им породени дечица. Най-малкото няма две години, но количката му заета. Покрита е, но човек да се досети какво има вътре.
- Мене актувайте, не него. Той е лежал в психиатрия - услужливо съобщава тя.
От наша страна няма възражения.
Никакви клетви, никакво възмущение, че и конфискуваме стоката.Не спира да бърбори и дори кокетничи. Щастлива е, че има отбрана публика и може да общува с властта.
Другата, обаче недоволства. И дори отказва да подпише документа, наречен акт за установяване на административно нарушение. По някое време казва на един от колегите, че е лош човек. Колегата си мълчи, но размишлява по въпроса. После се навежда, отделя от торбата няколко рамкирани картинки с чалга религиозни сюжети. Казва, че е християнин и не може да ги хвърли обратното в кофите за боклук. Циганката се размеква. Но не толкова, че да подпише акта. За щастие се оказва, че няма стотинки за кафе. Един от полицаите бърка в джоба си, дава и левче. След малко тя носи и неговото, и своето кафе.
По-младата не спира да говори.
- Ей ги на - сочи тя към пейката. Четири са, а с него - мъжа ми -пет. Всичкото на мен чака.
Дребният гушка децата, мълчи и гледа като квачка в полог.
- По-добре акт, отколкото да ходя да крадна - приключва тя речта си.
- И аз няма да ходя да крадна. Имам си достойнство - обажда се по-възрастната.
Възцарява се всеобщо съгласие по въпроса. По-младата туря подписа под акта и оставя празна графата за възражения.

Свършваме си работа. Социалният контакт е на ниво. И двете страни са доволни. Нямам никакво съмнение, че след два-три месеца и в съда ще си свършат работата. По веригата всичко е точно.
От там нататък, т.е. кой и как ще плаща глобата - божа работа.
На тръгване се сещам за Тодор Колев, бог да го прости. За онзи Тодор с цигулката, елечето, с бомбето с минимустачките под носа и непостижимия му цигански акцент. Как става тоя номер да се занасяш с тях и те да те обичат?
Май-май, много на сериозно сме се взели в днешно време.

Блогът на Пламен Даракчиев