Днес се видях с един приятел. Няма работа, ако намери, не го устройва, ако го устройва, чорбаджията не го устройва приятеля ми, що много знае, а нищо му се не прави. Седи без работа и реве с глас. Та се сетих.
Преди години. Търговията върви зле. На държавната работа не съм взимал заплата с месеци. И ми звъни един приятел. Девети май.
- Искаш ли да изкараме малко пари?
- Кой луд не иска!? Ще има ли емоции?
- Ще има достатъчно и от двете. Ще ловим рапани. Аз ще се гмуркам, а ти ще стоиш в лодката. Имам всичко. Кога тръгваме?
- Само да сдам магазина на невестата, държавния стол на счетоводителката, невестата на комшията и идвам.

Вечерта казвам новината на невестата, децата и на никой друг. Следващата вечер съм у София.
На 11 май сме пред Калиакра. Свиваме вляво, после вдясно. И след едно завойче, се показва дивата красота на Болата. Бях влюбен в това заливче. Бях. Сега не е същото. Спускаме се на плажа, събличам се и скачам във водата. Ледена е. Плувам малко и излизам. Разпъваме палатки, навеси, маси и столове. Вечерта седим до късно и правим планове.
На сутринта сме във водата. Емо надява бутилките и скача. Излиза след десетина минути.
- Тръгваме си. Предупредиха ме за сърцето. Вярно не става. Вече не мога да се гмуркам. Години.
Аз седя в лодката и виждам как плановете рухват като ромска къща пред общински булдозер.
Излизаме и пушим. Не мога да си представя как ще се прибера. Познава ме половината град. Комшиите знаят, че няма да ме има доста време. И се сещам.
- Дай бутилките и почвай да ме учиш!
След половин час съм в залива. 40 годишен кандидат удавник. Кой не е пробвал не знае каква е първата емоция. Страх. Неописуем страх. И ужас. Да дишаш под водата. Гълтам вода, въздух и риби, и се боря да стигна дъното. После Емо се сеща, че съм дебел и ми слага още олово. Стигам дъното и полягам на него. Така издишвам две бутилки.
На следващия ден сме в открити води. Скачам от лодката и тръгвам към дъното. Ив Кусто ряпа да яде. За гърба ми и вързана малка шамандура. Да се знае где съм. И тогава откривам морето. Това, где мислех че съм открил преди 100 години. Цялата красота и тишина на света. И лекота. Забравям всичко и плувам, плувам, плувам... Раците гледат свирепо, медузи се лепят и парят устните, попчетата отегчено ми правят път. Мидите, отворили черупки дишат вода, а рапаните правят рапанчета. Групово. Над водораслите се мяркат два кефала и панически побягват. Морските кончета почиват, а морските игли се чудят как да зашият накъсаните водорасли...
После въздухът в бутилката свършва и излизам. Виждам лодката на два километра. На жилетката има свирка. Свиря яко и виждам, че ме вижда. След малко съм в лодката. Най - щастливия човек на света.
А Емо плаче. Щамандурата ми се развързала още в началото. Той я прибрал и тръгнал след балончетата въздух, но ги загубил. И стигнал до извода, че съм се удавил. Ревал и се чудил, как ще разкаже на невестата, как ме е удавил.
После сме на брега. Пием водка "Флирт" и пушим "Ориент експрес". Спряха ги, гадовете. Нямаше по добри цигари от тях. После, след часове, той пита:
- А рапани имаше ли?
- Имаше. Милиони. Ама забравих, че трябва да ги събирам.
Стояхме три месеца. Аз у водата, Емо у лодката. По 4 часа на ден. В лодката бе кошмар. Дойдоха и невестите и децата. Моите се научиха да се гмуркат. Не за рапани. За кеф. После се прибрахме. Пари спечелихме доста, ама повече похарчихме. Един ден изкарахме 410 долара. Това бе рекордът.
Когато се прибрах в града бях свалил 30 кила, черен, с бяла от солта коса. Авторитетите сред съседите ми стигнаха до извода, че съм болен от рак, слабея и до седмица, две ще ритна камбаната. Даже някои ме и питаха. Само казвах:
- Здрав съм.
А това вече бе убедително доказателство, че ще мра. Сега, като се замисля, и един трипер не хванах там като хората. Невестата дойде преди да свършат презервативите.
Ама друга ми беше мисълта. Ако не можеш да си намериш работа, създай си я! А ако изкарваш и пари, е добре. Ако има и приятни емоции, вече е божествено.

Книгата ми, КЛЮЧ ЗА ЖИВА ВОДА може да я имате ако звъннете на 0886446795.

Деда Ванга Нюз - Блог на Роси Антов