Истина е. Ходехме. Баща ми (на снимката) работеше цял живот в Комбината за цветни метали и му даваха карта за ей тези бунгала.

Вижте ги добре.

Не знам кой архитектурен гений ги е измислил така скосени. Помещението на долния етаж е не повече от 9 квадрата, където са натъпкани три легла. На втория етаж също са три легла, основата е малко по-широка, но пък не можеш да се изправиш. Излишно е да казвам, че екстри като течаща вода, гардероб, тоалетна - няма. Лятото като се напече ламарината вътре става пещ.

Понеже отпуските на родителите ми не винаги съвпадаха, случваше се аз и баща ми да сме в тази метална палатка с непознат човек. Вечер припълзяваме до леглата. Навън също не е вариант да стоиш, защото бунгалата са в края на една тясна ивица, от едната страна е морето, от другата Поморийското езеро. Комарите са на облаци с такава плътност, че могат да съборят излитащ самолет.

Човекът на третото легло е работник от леярния цех и поет. Написал е сто странична поема и всяка вечер ни чете части от нея. Баща ми вика, че е невъзпитано да не го слушаме.

Други забавления няма. Възрастните лющят карти по цял ден в едно задимено от цигари помещение, наречено кой знае защо "клуб". Сигурно защото само там има три маси и столове за сядане. Децата крием в пясъка едни буркани, които случайно намерихме. Докато ги начупихме. Няколко човека се нарязаха на стъклата. Изядохме шамарите, забавлението приключи и няколко часа родителите разминираха пясъците.

За храна ходехме в един ресторант "Чайка" в началото на ивицата, на около 20 минути пеш в едната посока. Три пъти на ден. Разходка, то и без това нямаше какво друго да се прави.

Един или два пъти през цялата смяна се ходеше до града, Поморие, който в ония години си беше село. Имаше лятно кино, съветски филм и слънчогледови семки.

И наистина, всяка година бяхме на море. Откакто се помня докато влязох в казармата.

(А на снимка изглежда хубаво)