По принцип съм заклет оптимист, харесва ми явно, признавам си, че виждам само най-доброто в хората.

Рядко, но и аз ставам реалист, а и понякога песимист.

Най-песимистичната ми прогноза беше, когато бях в 7-ми клас, фен на Грийнпийс и техният кораб Есперанза. Тогава бях абсолютно песимистично убеден, че ще дойде ден когато едно дърво ще е по-ценно от един човешки живот.

Дори без да съм родител, днес не мисля така. Вече знам, че човешкият живот е над всичко.

Песимизмът ми си стои за някои неща. И те са свързани с образованието.

Мисля, че образованието ни не се подобрява с нужните темпове. Имаме всичко нужно, но то си стои на едно място. И нямам предвид единичните сериозни успехи. Те са факт. Но тези деца отдавна са приети в топ 10 университети и няма да останат в България.

А какво остава в България?

Учители стават буквално ученици, които не са били отличници. Ще кажете, че това не е важно. Важно е. Неграмотни учители обучават децата на България.

Искаше ми се да кажа по-добри думи за университетите. А там слабите студенти стават доктори, преподават на бъдещите професионалисти.

И не казвам, че са всички. Разбира се, че не е така.

Обаче за мен студенти, завършили под 5 среден успех, не бива да имат право да правят докторантури и после да преподават. Произвеждаме неграмотни доктори.

Конкуренцията е слаба и слаби хора получават звания, постове и позиции.

Не знам как това ще се промени. Определено съм песимистичен.

Блогът на Рашид Рашид