„След като получих обвинение престанаха да ме викат на разпити и ме забравиха за четири месеца и половина. От ГПУ считаха за излишно да дават каквито и да са обяснения за това или още повече - да се оправдават. В прославените със своята жестокост затвори от времето на Царска Русия следствието течеше доста бързо за затворниците. Те знаеха за какъв срок са задържани и всеки ден, прекаран в тъмницата ги приближаваше към свободата.

В СССР следствието често продължаваше четири-пет месеца или повече от година. Дори и в най-репресивните времена политическите затворници, принадлежащи към опозиционните партии в царските затвори бяха единици. Количеството на хората, лишени от свобода, заедно с изпратените в изгнание в СССР надвишаваше 1 милион. При това бе изключена всякаква принадлежност към каквато и да е политическа сила и тя бе плод по-скоро на въображението на служителите на ГПУ. Без съд и присъда в затвора попадаха десетки селяни.
Представителите на интелигенцията и техните семейства бяха подложени на продължителни скалъпени процеси. Мисля че само в „Шпалерка" (следствения затвор на ГПУ, а впоследствие на НКВД в Ленинград б.р.) едновременно се помещаваха най-малко две или три хиляди души, като съставът им се подменяше по два-три пъти годишно. Хиляди представители на интелигенцията преминаваха всяка година през корпуса на ГПУ. В Ленинград също се намираше един бивш военен затвор на Нижнегородска улица и специални килии на Горховая улица. (централна улица в Ленинград, на която от 1918 година се е намирала оглавяваната от Дзержински ЧК. Б.р.). През Бутирския затвор в Москва, където имаше повече място, през тази година преминаха около 30 000 човека. И това без да се взима в предвид новият вътрешен затвор на ГПУ, където годишно преминаваха по две-три хиляди души. И така годишно през килиите в двете столици преминаваха по 40-45 000 души. Няма да е пресилено ако кажа, че през провинциалните затвори преминаваха още по 20-20 000 души годишно. В Минск беше построен нов затвор за Беларус, а украинците ги изпращаха в килиите на затворите в Киев и Харков. Селяните бяха прибирани директно от родните им места. Броят на задържаните сред селяните превишаваше най-малко десет пъти този на представителите на интелигенцията. През последните години, когато болшевиският терор стана особено ожесточен, броят на затворените нарасна до такава степен, че почти не остана семейство, в което да няма поне един човек попаднал в затвора или изпратен в изгнание. Когато не оставаше друго, освен да получа обвинение и изгубих всякаква надежда за свобода, започнах внимателно да наблюдавам затворническия живот. Това не беше живот, не беше просто изолация, а специален режим, създаден за да унищожи волята на човек, трудоспособността му, чувството му за собствен дълг и достойнството. Всичко беше сведено до нищото. Не се предприемаха мерки нито спрямо хората, нито за осигуряване на най-необходимите неща за съществуване. Всичко беше затворено между четирите стени на килията, където можеше да се направят шест крачки по дължина и две на ширина. Две железни легла със сламени матраци - смачкани и мръсни, желязна табуретка, сгъваем стол и маса. Нямаше тръби за централно отопление или тоалетна. Единствената радост за обитателите беше малкото прозорче под тавана. То беше заковано с чугунена решетка. Зимата замръзваше и се покриваше с дебел слой лед. През отверстията на запушения вентилатор влизаше не въздух, а тежки пари от кухнята, отровени с миризми на каша, зеле или супа . Стоманената врата беше потресаваща. Никой и не си мечтаеше, че тя ще се отвори и някой затворен без вина би могъл да излезе на свобода. Отваряше се само през нощта, когато призоваваха някого за разпит или за разстрел. Още в девет вечерта надзирателката заключваше вратата с три превъртания на ключа викайки - Спете! Спете, спете! Малко след като загасеше светлината, по коридора се чуваха войнишки стъпки. Дежурният тръгваше да търси нова жертва. Докато вървеше към обречената врата, всички се надигаха на леглата си и слушаха задъхано и с вълнение."

„В усилията си да унищожат всички жизнени сили на затворничките, от ГПУ достигнаха до там да забранят плакането в затвора. От умора или от мъка за мнозина това да поплачат се превръщаше в необходимост. Разбира се можеше да се плаче без да се издава звук, или да се преструваш че имаш главоболие. Забележеше ли надзирателката, че някоя от затворничките е заела подозрителна поза, започваше ласкаво да я убеждава, че не трябва да се плаче, не било разрешено.
Не беше обидно когато някоя от по-старите надзирателки се обръщаше макар и грубо казвайки: „Защо плачеш? Хайде!" . В сравнение с тях момичетата-комсомолки с навитите си къдрици и гримирани очи, които също бяха произвеждани в надзирателки казваха презрително : „Не ви ли е неудобно? Трябва да се себеуважавате. Престанете, иначе ще кажа на корпусния началник.". Но имаше и доста нервни жени, които не можеха да се сдържат. С тях се разправяха нечовешки. Привечер, когато притъмняваше и в килиите ставаше тъмно като в кладенец защото не пускаха осветлението поради икономии, беше особено тъжно. Нищо не действаше толкова угнетяващо, колкото студеният сумрак. Всички изглеждаха подтиснати в този половин час преди да бъде пусната светлината. Спомням си, че веднъж не издържах и казах на старата надзирателка: „Някой ден мога да се обеся във този сумрак." Какво, вие! Какво вие!"- каза тя уплашено. „Бих била радостна, но нетрябва, режимът е такъв - на икономии. И без това пуснах лампите пет минути по-рано. Ако „втора" заплачеше, щеше да се вдигне повече шум, отколкото да се направят икономии." В затвора ние изгубвахме имената си и се наричахме по номера на килията. Никога не видяхме как изглеждаше „втора", защото тя бе лишена от разходки, но я познавахме по гласа. Тя не понасяше когато се стъмваше и често плачеше. Плачеше тихо и без думи. Само от време на време издаваше възклицания. Ако я оставеха намира, тя постепенно притихваше. Но затворническата дисциплина изискваше въвеждането на незабавен ред и нея започваха да я усмиряват...първо тихо и спокойно, а след това идваше ред на заплахите с карцер. Тя плачеше като детенце, което се разстройваше още повече и не можеше да бъде успокоено. След мъртвата затворническа тишина, абсолютно лишена от звуци, освен стъпките на надзирателя и плъзгането на ключовете, плачът на тази нещастница вълнуваше всички ни, защото беше израз на общата ни съдба. Началството не търпеше това и скоро с двама здрави стражари я отправяше в карцера. Плачът и прерастваше във вопли щом се отваряше вратата на килията и преминаваше в раздирателни викове. „Оставете ме, пуснете ме! Плъхове! Страх ме е! Страх ме е! Проклети мъчители, оставете ме!" Повличаха я силно, а тя крещеше с цялата сила и отчаяние, с които може да плаче само човек, задавил се от сълзи и ужасяващ се от карцера, където имаше плъхове. Стоновете й се чуваха на всичките пет етажа на затвора докато я водеха към карцера. После наставаше онази зловеща тишина. Как и кога се връщаше така и не разбирахме никога . Още по-уплашена, тя се крепеше седмица или десет дни. Понякога плачеше всеки ден. Усмиряваха я със същите методи. Една вечер, когато ме връщаха в килията след разпит станах свидетелка на потресаваща сцена. В тесния коридор, водещ до карцера, тази жена, измъчена от стенания и борба, беше бутана към страшната врата. Един от тъмничарите я биеше по главата. Бледна и изтощена тя продължаваше да се защитава, извивайки се в ръцете им...
Плъховете в затвора бяха огромни. По едно време се опитаха да ги тровят и те изпълзяваха на двора, където оставяха отвратителните си рижи трупове. Може би това изглеждаше по женски глупаво, но един умрял плъх беше в състояние да ни развали цялата разходка. Какво ли беше в карцера, където човек не можеше да се изправи заради ниския таван? Където надзирателят можеше да угаси светлината и да те остави насаме с плъховете. Другият „престъпен плач" беше на една вероятно почти луда жена. Тя започваше с пеене, което също беше забранено. Гласът и беше прекрасен, наподобяващ този на някоя оперна певица. Пеенето й обаче не приличаше на весела ария, а на тъжни надгробни мотиви подобни на арията на Лиза от „Дама пика" или на шансон. Тя правеше това толкова артистично, но предизвикваше само смут и репресивни мерки, на които отговаряше с ридания и истерични крясъци. Понякога тя започваше да плаче много тъжно, подобно на гукане на гълъб. След това усилваше плаченето и то ставаше приятно и доста музикално. Успокояваше се както обикновено след увещанията на надзирателката и заплахите за карцер. Тъй като беше призната за луда обаче, никога не попадна там. Уморена и победена тя спираше да плаче. Администрацията на затвора я ненавиждаше и я държаха в една от най-суровите и тъмни килии на най-долния етаж. Не й разрешаваха разходки. Извеждаха я навън само веднъж през лятото. Тя беше млада висока жена с необичайно бледо лице, която вървеше сякаш пристъпва в бална зала....Трудно е да се каже защо им бе на ГПУ една луда жена като тази. От ГПУ не се притесняваха да извличат нужната им информация с познатите методи. Беше ясно, че ако въобще в нея бяха останали някакви проблясъци на разсъдъка, чекистите ги бяха унищожили. Номер 3 по плач беше една моя съседка, престъпница. Това в действителност беше един особен номер. Случваше се тя да плаче тогава, когато оставаше без цигари. Копнееща за цигари, тя първоначално започваше да се разхожда из килията. Събираше мъха и мазилката, след което казваше цинично: „Сега ще дам тон за концерт и ще получа цигари." След това сядаше на леглото и започваше да се клати от едната на другата страна и да плаче жално нареждайки: „Майчице бедна, какво правят с мен! Мамичко, мамичко! Защо си ме родила? Нещастната аз, злочестата аз." Така разстроена тя започваше да влиза в ролята си и да вика: „Ще умра! Ще умра без да те видя!" Уговорките на надзирателката не помагаха, тъй като само корпусният началник можеше да й донесе цигари от бюфета. Когато той идваше и я питаше сурово: "Какво е това? От какво имате нужда гражданко?" Тя замлъкваше, отправяше тъжен и умоляващ поглед,така че младото й мръсно лице не изглеждаше никак зле, и казваше заеквайки: „Цигарка." Удивен от това, че всичко се разрешаваше по такъв лесен начин без да се стигне до скандал, който да разтревожи всички обитатели, той се усмихваше изваждаше табакерата и подаваше желаната цигара... Тя искаше от мен по една рубла и просеше от началника да й купи още цигари. Така получаваше нечувана милост, с която само тя можеше да се сдобие. Тази вулгарност се беше вклинила в трагичното ни съществуване, в сълзите и мъката на жени, изгубили разсъдъка си. Подигравани, те не разполагаха с право на живот."

„Една от радостите в затвора бяха гълъбите. Имаше ги много през пролетта. Прелитаха с мек шум през затворническия корпус. Спускаха се на мръсния кишав сняг, където по време на разходка всяка от нас се стремеше да им остави трошици хляб или каша. Гукайки, те се разхождаха по железните корнизи или первазите на прозорците. На Възкресение Христово на някого му се бе отдало да остави в двора едно яйце, изрисувано по затворнически с химически моливи и цветни конци. Не се разрешаваше внасянето на боядисани яйца. Около яйцето се бяха събрали гълъби, опитвайки се да го раздробят и да се сдобият с някое и друго цветно парченце с буквите Х.В. т.е. Христос Воскресе! Така християните в Русия обичайно оставяха яйца на гробовете на близките си, за да ги изкълват птиците. Колко странно. Бяха изминали почти 2 000 години, а човечеството продължаваше да живее по същия начин. Светът изобилстваше с Пилатовци и Юди - биещи и позорящи. Управляващите Съветската социалистическа страна имаха нужда от кръв, смърт и болка подобно на римските императори. На втория ден от Възкресение имаше ужасен порой и силен пролетен вятър. В стаите на охраната, разположени над затворническия корпус се отваряха и затваряха прозорци, из въздуха летяха листове хартия. На следващата сутрин черният асфалт на затворническия двор бе покрит със син цвят от стружки. Съветско изобретение, тъй като хартията бе скъпа. Един гълъб лежеше в ъгъла, където го бе запратил вятъра. Беше красив, но никой не можеше да го вземе. Беше забранено да се вземе дори едно гълъбово перо...Гълъбите долитаха често и кълвяха оставяните по прозорците трохи, протягайки смешно гушките си към решетките и примигвайки с очички, чудейки се сякаш какво ли са видели вътре. Беше строго забранено да се хранят гълъбите и надзирателките следяха за всеки отворен прозорец. Но бе толкова трудно да се откажеш от тези свободни гости. За да не попадне на тези нелегални визити някой от надзирателите, аз използвах часовете късно вечер или рано сутрин, когато всички - дори надзирателите, бяха още сънени. Отварях прозореца и слагах трохи за гълъбите. Те ме чакаха, бутайки се на тесните первази, кълвяха, гукаха приветливо. Скоро всички щяха да се разбудят и да започне поредният безсмислен ден...Мои мили приятели, вече бе време да отлитате! Вие нямате работа. Не ви интересува, че часовоят вече се разбужда, че надзирателката идваше по коридора, а мен ме грозеше беда. Не исках да ги плаша. Съжалявах, че не ги хранех през деня. Те идваха понякога сърдити и издаваха силни звуци. Но скоро и на тези мили и невинни срещи бе сложен край. От ГПУ бе заповядано всички гълъби да бъдат хванати и избити. В двора бяха поставени капани и за няколко дни бяха заловени почти всички птици, които попадаха в тях почти без изключения. Останаха само два гълъба, но аз вече не ги хранех въпреки жалните им песни. Мислех, че ще се спасят. Не! Скоро един от тях лежеше в ъгъла на двора, оцапан с кръвта му. Приятелят му също бе изчезнал. Беше страшно да се гледа кръвта по двора от затвора, в който се лееше толкова човешка кръв. Дворът опустя. Стана мъртвило. Само затворниците шареха безнадеждно по изтрития асфалт."

Превод: Мартин Иванов

+ФорумЪт