Кога ни нямаше по цели нощи,
изгубени във ласкава тъма?
Кога утрото бе нахално, пошло,
натрапващо ни грозна светлина?
Кога очите ни присвити,
говореха, че искат пак,
нощта да е царица
над сладкия ни мрак?
Преброени дните ни залязват,
копнеем уж за светлина,
а най-хубавото що се случва,
обвито е във дъхава тъма.