вайкат се хора.
Уморени, морни души.
- Защо се усмихваш? - ме пита
една от тези съдби.
А на спирката маса народ.
Сговнено си гледат в краката.
- Ти щастлив си,
навярно доволен,
ти нямаш си грижи нали?
Въпроси летят главоломно,
говори, а сякаш крещи.
Аз мълча като гъз от олово
пред чугунена майка с дете.
Не разбираш ли, казвам безмълвно,
мен всичко ме също яде.
И комари и кучета, котки.
И тоя невесел младеж,
дето секне се шумно отсреща.
И ти със въпроса невеж.
Съдбата и мене целува
със устни мокри от кал.
Целува, разбираш ли скъпа?
Целува ме, значи съм цял!
Тя ме гледа и отговор чака.
Аз усмихвам се тихо щастлив.
Подминава ме рейса отново
и пеша мога,
още съм жив.