Тичахме вчера свободни от себе си.
Гонехме вятъра и връщахме времето.
Прегръщахме смях,подритвайки бремето.
Себе си бяхме-пораснали временно.
Тичаме днес след оня що духа,
с торба интерес и лъжа под сюртука.
Преглъщаме сълзи,дори ежедневие.
Никога същи,но с мечти за безвремие.
Самотно крещи тишината в ръцете ти. Слънцето свети прибрало лъчи. Уморено пристъпват нозете, по забравени в мрака следи. По стъклата замръзват картини...
Утре дойде и отмина. Вече сме днес. В къщи няма камина, но изгарят пътеките...често. Утре дойде и отмина. Донесе порой, пусна вятър в камината и каза"...
Снежинка да съм.
Да топля земята.
С вятъра в кръг да завихрям листата,
в капчица дъжд да събудя полята
или в слънчев лъч да докосвам душата.
И ще бъда!Когато умра.
Неусетно нахлуваш в душата,
с ритъм сърдечен разливаш се в мен.
Тиха нежност превзема съня,
твойто име обгръща ме денем.
Думи плахи пробиват стени.
Разтопяват леда топли длани.
Усмивка докосваща устни
настанява се с постоянство.
Прочетен: 131 Коментари: 3 Гласове:
Колко от вас имат фейсбук профил? А колко от вас играят на на farmville? Като знам отговора, май по-правилно е да питам колко не играят. Всеки има по някоя малка и мръсна тайна, може би вашата е плевенето на виртуалната нива и доенето на овцете, също толкова нереални. Дали не изтръпвате при съобщението: “Sultanka found lost baby pig. Oh, no!” И вместо както подобава да преборите прасенцето в печен вид и обилно полято с Alicante Bouchè & Merlot на Telish например (както правя в момента), вие с умиление го прибирате във фермата си…
Аз обаче ви предлагам една истинска градина. Една българска градина. Градината на Христо Йорданов. В нея не тябва да плевите и орете нищо виртуално, там цветята са истински. Както е правдиво и това:
Двама сме.
И в изгрева и в залеза.
Попивам сълзи-самота.
Събираш в шепи празното,
сърце-ранена доброта.
Двама сме.
Ръце, нежно попиващи
потта от тялото жарко.
Устни, бавно разкриващи
сладост и болка - отдаващи.
Тяло - гореща жарава,
посрещнала огнена страст.
Сила и крехкост в бялото,
бронзова твърд и власт.
"На живота на бойното стреме."
бих мамка му....без да ми дреме,
че утре ще върне на ритника с ритник.
На живота на бойното стреме
бих проклинала цялото племе
дето тича с вини на гърба си,
Познаваш ли странното чувство -
сякаш си ничий и никъде
в ден излишно измислен
покълнал от сън безличен...
Приклещен от чужди илюзии,
изгубен в поредните грешки
в анимация смешна, привързан за релси -
без веригите тежки
Наперено казваш:
Чисто и просто-Живей!
От купон на купон,
на бедите се смей.
На гребена на вълната
превземай морето,
от върха в планината
докосвай небето-
простора бъди!
Чуй!Раждаме се всеки ден
в усмивка на приятел.
В искра на поглед устремен,
в косите заиграли с вятъра.
Есен - тъжен сезон е... разголва душата миВятъра носи листата... &nb...
Тази нощ тишината царува. Облечена в дъх на роса-
от очите нежно покапала-
скъп спомен подава ръка.
Тази нощ тишината прегръща.
С нежността на страстна любов,
с търпеливо безумство
на отдавна забравен Бог.
Нали помниш градината с дракона?
И горящата роза....и охлюва
скрит в бездиханност от ужас,
с кована ограда и .......
минавам пътеката стръмна,
след мене се стича земята
окаляна в моите сълзи..
ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА Посвещава се на всички, които ще кажат: "Това не се отнася до мене!" "Кой си ти?" - попита го Дяволът. "Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко нещастни хората!" Това говореше млад мъж с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, гдето като мътни води на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи, черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено, като далечни топови гърмежи. Тълпите растяха, идеха и облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон.